Любовна история, започнала от мястото за чакане

Салма мразеше чакането. В този конкретен ден умората ясно се четеше по лицето й, клиниката беше претъпкана, а времето течеше бавно и тежко. Тя седна на последното свободно място, държейки медицинско досие и криейки тревогата си зад неподвижен поглед.

След няколко минути на мястото отсреща седна млад мъж. Той държеше стара книга, четеше по една страница, след което вдигаше глава, сякаш се страхуваше да не пропусне нещо от света. Тя не му обърна особено внимание, докато от ръката й не падна малко листче. Той го вдигна и каза с усмивка: „Мисля, че това избягало от досието.“

Салма го благодари кратко, но той произнесе странна фраза: „Понякога хартията знае как да избяга, ние просто не знаем.“ Тя се засмя против волята си. Това беше първият й смях за дългия ден.

Разговаряха малко. Казваше се Ямен и беше дошъл с малкия си брат. Не й задаваше досадни въпроси и не се опитваше да изглежда съвършен. Просто беше присъстващ по успокояващ начин. Когато я повикаха, тя за миг пожела редът й да се забави още.

След две седмици се срещнаха случайно в малка книжарница. Той й каза: „Изглежда чакането не е свършило.“ Този път тя се засмя без задръжки. Размениха разговори, после книги, после съобщения.

Историята на любовта им не беше бурна и не беше пълна с големи обещания. Беше спокойна, подобна на място за чакане, събрало двама души в уморен ден. А след година, когато Ямен поиска ръката й, баща й попита: „Как започна всичко?“ Салма погледна Ямен и отговори: „С листче, избягало от досие.“

Някои случайности не изглеждат важни в момента, но отварят врата към цял живот.